За Аладжа манастир

История

Тип: Статия | Епоха:

За миналото на средновековния скален манастир край Варна е известно много малко. Оскъдните находки не дават отговор чии грижливи ръце са оформи-ли естествените пещерни ниши в монашеско обиталище.

Предания разказват, че по времето на жестоките гонения срещу християните в Римската империя в това закътано и пустинно място са намерили убежище неколцина изгнаници от близкия град Одесос.

През 313 г. император Константин Велики обявява християнската религия за равнопоставена с останалите в империята. Той и неговите наследници предприемат масово църковно строителство. На много места, свързани с мъченическия подвиг на първите християни възникват монашески обители.

Предполага се, че през V – VІ век тук е възникнал един от най-старите християнски центрове на Балканите, за които споменава в хрониките си византий-ският император Константин VII Багренородни ( 913 – 959 г. ) . Свидетелство за това са скалният комплекс “Катакомбите”, останките от една голяма базилика и едно малко укрепление,  датирани към този период. Каква е тяхната съдба след създаването на българската държава през VII век е неизвестно.

Приемането на християнството в България през 864 г. дава възможност за възраждане на пустиножителството и скалните манастири. Появата и разпростра-нението им е свързано с дейността на Великия български пустинник св. Иван Рилски.

Няма сведения за това кога е възникнала средновековната монашеска обител в тази местност. По време на византийското владичество в България

( ХІ – ХІІ в. ) са възстановени много църкви и манастири от раннохристиянския период. Възможно е скалният манастир да е основан по това време. Монасите, които са се заселили тук, навярно са били привлечени от гористата и уединена местност, от многобройните водоизточници и естествените скални кухини, удобни за изсичане на килии. Старата християнска слава на това място и “Катакомбите” от раннохристиянския период сигурно също са допринесли за това.

Периодът на Второто българско царство ( ХІІ – ХІV в.) е белязан с нов възход на българската духовност. По волята и с подкрепата на българските царе са обновени голяма част от старите и изградени множество нови манастири. Наред с градените манастири голям разцвет бележат и скалните монашески обители.  Прогонени от зачестилите нападения на османските турци в източните райони на Балканския полуостров, голям брой монаси-исихасти намират убежище в големите отшелнически колонии край Червен, Иваново и др. в Североизточна България.

Сред тях Аладжа манастир изпъква със своята големина и живописна украса. Има сигурни доказателства, че манастирът е бил обновен и изписан повторно с помощта на владетелите от Добруджанското деспотство.

Османската експанзия на Балканите слага край на монашеската обител.

Едно предание разказва, че монасите са били избити от османските нашественици след поражението на кръстоносната армия, водена от полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело в битката при Варна през 1444 година.

Лишен от подкрепата на държавата и църквата в условията на чуждото робство, през следващите столетия манастирът постепенно потъва в забрава. Времето не е пощадило и истинското му християнско име. До нас е достигнало само арабско-турското “аладжа”, което в превод означава “пъстър, шарен”.

В края на ХІХ век Карел Шкорпил е записал едно предание, според което името на манастира е било “Св. Спас” ( от Христос Спасител ) или “Възнесение Господне”.
 

Днес, като част от Регионалния исторически музей във Варна, Аладжа манастир посреща десетки хиляди посетители от цял свят и заема важно място в системата на международния културен туризъм.